You're all that I dream, everything that I need ...

Най-добрата-Евровизия-евър! xD

Сравнявайки я с тази от 2006 (предишната носителка на полупрестижната горна титла, поне в главата ми), тази беше с много по-добра организация, домакините бяха адски забавни, имаше страхотни „визитки” за държавите, а flash mob event-а от няколко европейски градa + публиката в залата беше гениален. След като конкурсът удари дъното през 2009 като качество на песните, тази година сякаш страните компенсираха с доволно количество добри изпълнения. Може би Евровизия не е мъртва after all.

Най-хубавата част, разбира се, беше победата на Лена, която беше в личния ми топ 3, но не очаквах да прибере Кристалния микрофон заради неопитност и липса на хореография (с изключение на симулирането на болки в корема, но това не се брои), блещукащи дрехи, фойерверки и други shiny неща (които !за радост! не са от определящо значение). Три пъти ура за Лена и божествено сладкия й акцент! От време на време се случва правилната песен да спечели =] Сега ни остава да очакваме домакинството на страна, която, също като Норвегия, може да си позволи най-страхотното шоу.

Част от останалите песни, които ми харесаха, бяха тези на (по ред на крайното класиране от най-висока позиция към най-ниска): Румъния, която изкара на сцената пиано, откраднато от някой мой сън. Самата песен, особено втория куплет, би ме накарал да се изчервя, ако трябваше да го изпея xP; Дания, която според мен имаше най-добрите костюми и сценография; Белгия, просто защото липсата на горепрехвалените костюми и сценография не значи, че си направил лош избор; Армения, заради замисъла и самата песен, а също и заради Ева Ривас, може би най-...надарената (вокално де xD) изплнителка тази година (с майка ми се съгласихме, че прилича на излязла от картина от XVIII век Афродита); Албания ... не знам защо, просто не мога да не запея песента й (от там идва и заглавието на поуста между другото); Исландия – голяма песен, голяма жена, голям глас!; Израел,Хърватия, Кипър ... твърде много, за да обсъдя всички. Казах ви, че това е най-добрата Евровизия до момента ^_^.

Другата хубава част, поне за странната ми и леко мазохистична личност, беше the freak show, с други думи - по-...особените участници, които представят едно от лицата на Евровизия – повърхностен, театрален, ослепителен и сравнително безсмислен мегдан за забавна (в пълния смисъл на думата) музика. По-запомнящите се фрийкове бяха:
*народът на елфите, пеещ за „Тоблерони”, докато за фон булката беглец, или по-скоро версията й след 40 години тежък живот, благославя споменатия шоколадов продукт с „Алелуя!”. Изобщо не схванах композицията, но песента ми беше в топ 10 ... жалко че не се класира за финала =/
*сръбската сценография беше виш пилотаж във фрийк антиестетиката – ярки дрешки с цветни камъчета, андрогенен изпълнител (превръща се в традиция за тази държава), разкъсани рокли и текст, възпяващ гърдите на лирическата героиня Любица. Намерих 13тото им място напълно заслужено – песента беше точно това, за което се представяше – забавна и балканска композиция, която не се взема на сериозно.
*до тук с чудовищата, които харесах! Поредната извратена фантазия на държава от бившия СССР – тази на Русия, беше открито най-голямата подигравка с конкурса тази година, по-голяма дори от танцуващите по бельо, обсипано с пайети, литовци. Имам чувството, че Русия не просто не иска да се охарчи като домакин на Евровизия, тя иска да изпробва дали може да изпрати каквото и да е, и все пак да се класира на финал. Защото, признайте, да изпратиш дрипави сървайвъри от октомврийската революция, пеещи фалшиво на развален английски, държейки нарисуван от човек с Паркинсон портрет на (предполагам) жена, към който неодушевен предмет адресират подобието си на песен, и да се класираш 11ти с това ... нещо, може единствено да означава, че дори да изпратят МЕН, отново ще са на финал. Блях >__<, все пак говорим за 150 милионна държава, толкова ли нямат таланти ...
*може би покрай кампаниите с цел предизвикване на шок (напълно унищожени коли до магистралата или аутопсия на заклета пушачка, разкриваща наслагвания в тялото й) Украйна и Турция се бяха вдъхновили да постигнат подобен ефект. Украйна, чиято песен преди конкурса не харесвах, но гласът на изпълнителката ме превърна в нещо-като-фен, беше заложила на това хората да са под стрес през цялото време, за да не се заслушат в клиширания (но все пак верен) текст на песента й, като се беше облякла като жертва на средновековната чума, а прожекторите засилваха атмосферата на обреченост, пръскайки кървавочервена светлина. И ако това звучи твърде много –роботът, трансформиращ се в жена, беквокал на Турция, извади нещо като ъглошлайф с остри дискове, с който си преряза ръката (chillax, само металната ^_^). Беше си страшничко...

Имаше и забавни гафове, като появата на господин Джими Джъмп по време на испанската песен; уникалният акцент на презентатора на резултатите на Беларус, който май беше единствения, вярващ в това, че говори английски; екзистенциалният въпрос „Деси, как чуваш през слушалките?”, на който всяка Деси в България трябваше да си отговори (ех, БНТ, може ли да не направите гаф ... затова ви обичам!).

След обявяването на победата на Лена, в интернет излязоха резултатите от полуфиналите. Миро, за който все още смятам, че е страхотен изпълнител със слаб екип, се е класирал 15ти от 17 участника и 36ти от 39 песни, което значи, че Illusion все още е най-големият провал на България – 40то място от 42 песни. Поздравления!

Късмет догодина, България!

P.S. – Някои пият. Други вземат наркотици. Трети гледаме Евровизия ... it’s all the same really, as dear old Jewel would say - "it's just one of those things, those flings, those strings … another cute cheap thrill"...

Dear Future D.D....

Дата на изпращане: 05.05.2010
Дата на получаване: 05.05.2020

Скъпи Аз от бъдещето,

Изненадаааа! (^_^)


Хехе, съвсем беше забравил за това писмо, нали? Нали?
Ха, дори няма как да ми отговориш! (smirk) [Това ли все още е любимия ти емотикон?]

И така, вече сме на 27? Поздравления - нито аз, нито бездомните кучета, пътните инциденти или нездравословният лайфстайл са те убили. Може би все пак си по-издръжлив, отколкото предполагам. Надявам се с възрастта обаче да не губиш косата си, защото това би било ужасно. Извини ме, но изобщо да си на 27 е ужасно в очите на един седемнадесетгодишен (¬_¬) . [Помниш ли какво е да си на 17?]

Иска ми се да те попитам дали си влязъл да учиш каквото искам, но тъй като няма да получа отговор ще предпочета да ти се извиня, ако заради безотговорността и мързела ми не си :/ Може би така е било по-добре – та къде има работа за филолози така или иначе, нали? Ех, кого лъжа ... [Поне научи ли се да лъжеш?]

Изобщо няма да те питам какви са позициите ни на бойното поле на Афродита, защото ще ме разочароваш. Бърз тест: Тъй като сигурно си загубил тетрадката с цитати – “Has she noticed you yet? –No. But you know, the thing about romance is how people only get together right at the very end!” (“Love Actually”). Ако си се усмихнал глуповато след тази реплика– удари се. Силно! Мекушав тъпак... Надявам се поне си приел, че сериалите, които гледаме, не са отражение на реалността и никой не е способен да те обича така. Аз все още не мога >__< [Смееш ли ми се, играейки си с брачната халка?]

Все още ли имаш вълни нездравословно вманиачаване по исторически личности? Защото вече съм напълнил 3 папки с линкове в Bookmarks - моля те не продължавай със същото темпо! [А продължаваш ли да пълниш другите папки със световете на непознати, в чиито думи се влюбваш?]

И ако отвориш това писмо през 2020 (в което се съмнявам – все пак светът свършва през 2012, duuuuuh!) знай, че те обичам :] Надявам се обаче ти да ме мразиш и да се срамуваш от мен, чудейки се как си могъл да бъдеш това, което съм аз, защото сега ...така де, в бъдещето (уф, това е объркващо!), си много по-интелигентен, красив, талантлив, контактен, уверен и щастлив.

Love always,
Ти от миналото <(^_^)>

P.S. - Ако искаш да изпратиш подобно писмо до себе си - кликни върху този неоново-зелено-син текст!

Her only salvation

„Once upon a time some bizarre nonsense happened,
involving royalty, an old hag and some quacked-up dragon dude.
Anyways, the point is that at the end the hero guy got the girl
and they all lived happily ever after!
End.
Now go become a swan!”
~Human Fairytale. Duckling Style.

Her only salvation

*Всички прилики с действителни чувства и/или екзистенциални търсения са напълно случайни. Особено с теб, Реалност. Кучка.


Някои хора посещават библиотеките, знаейки предварително какво търсят.

Тя не беше от тях.

Предпочиташе да обикаля между рафтовете така, както се обикаля музей – наблюдавайки, анализирайки, възхищавайки се, търсейки поредното вдъхновение, поредния малък свят, създаден ексклузивно за нея, от който можеше да изсмуче живота, в който се страхуваше да се потопи.

Разходката й неминуемо започваше през най-светлата, най-чиста и лъскава част, която посрещаше гостите на библиотеката с новите книги, облечени в красиви корици, грабващи имена и възхваляващи резюмета. Тя никога не се спираше при тях– „Ако някога в ръцете ми попадне някое от тези добре рекламирани издания, то просто ще скъсам корицата, единствената ценна част, и ще я гледам, ще й се наслаждавам докато не ми омръзне. Колко ли скандализирана би била управничката?” мислеше си лукаво, напомняйки на ученик по Ренесансово изкуство, попаднал в модернистична галерия, където рамките, поне според него, са единствената ценност върху стените. „Ако има някоя, заслужаваща вниманието ми, то тя неминуемо ще попадне в забравата на предшественичките си. И тогава, мммм, тогава наизбежно ще бъде моя! Колко любопитно е как всъщност единствено старостта прави тези книги истински красиви, а сякаш никой не го вижда...”

Най-далечна обаче й се струваше идеята да посегне към рафта със списанията. Самото прочитане на имената им я караше да се чувства крайно обикновена– „Мода на минутата”, „Диета и красота”, „Култура и лайфстайл” с приложение „Секс математика [част CXVII] – как да го подлудиш с корен квадратен”. Хвърлена в кратък културен шок, тя излизаше от него с поглед, изпълнен с известно съжаление към гланцираните им корици, разделяйки се с тях с мисълта „Тук старостта наистина е, както казват, покварен крадец, отнемащ им единственото, което някога е имало значение за тях. Може би затова сред класиките толкова рядко попада нещо в техния жанр”.

След като неминуемо достигнеше заключението, че въображението й не е достатъчно богато, за да си представи как подлудява някого с корен квадратен, тя напускаше тази неатрактивна, но необходима зона, за да се потопи в истинската забава – избирането на категория. „Да видим ... романтични, мистериозни, философски,” -чудеше се, прескачайки от табелка на табелка -„...реалистични, поетични ... Колко по-хубаво е да имаше книги, влизащи във всички тези групи... Ха, отново се размечтавам. Разбира се, че няма и че трябва да изхвърля тази отровна мисъл от съзнанието си!” Всъщност тя си даваше това обещание още от времето, когато върна първата книга, която прочете не по принуда, в същата тази библиотека, от която днес търсеше да отнеме поредната. Вероятно, подозираше подсъзнателно, вероятно някъде там има едно тънко и красиво издание, в което се говори за страст, но и за уравновесеност, за любов, нежност и смелост, грижа, отговорност, поетичност и романтика, изтънченост и талант, за интелигентност, но и неподправена импулсивност, за удържани обещания и честност, вяра и вечност. Вероятно. Тази потисната увереност, от която изпитваше самоналожен срам, я караше да остави, отново подсъзнателно, най-централното и авторитетно място от етажерката си за тази книга-мечта, в която бе готова да се влюби и обича завинаги, да показва гордо на приятелките си и да отказва да им я заеме, когато те, убедени в качествата й, я поискаха. „Защото е моя!” -мислеше си -„И защото вие не можете да я оцените като мен!” („Страхувам се да не я оцените като мен ...”).

За нейно колебливо облекчение и за да потвърди логиката си, тя никога не откриваше такава книга, а си тръгваше с неща в духа на „7 седмици любов”, „За преимуществата на самотата” или „Мария Антоанета: Кратък наръчник за обезглавяване на кралици”. Тогава отиваше обратно при пухкавата управничка с идеята да излезе от библиотеката с новата си временна придобивка и постоянната увереност в душевното си равновесие.

Но .винаги. минаваше покрай списанията. Лъскавият рафт я привличаше с достъпността и лекотата си, и там, след кратка, предрешена още с приближаването й, битка, тя се поддаваше във фантазията си на желанието да се нахвърли въхду някоя от доскоро струващите й се отблъскващи лъскави корици и да открие себе си в поредната гениална фраза, като например: „Пърхайки неистово с мигли, ти ще привлечеш всички погледи. Може би дори този на някой богат балък сладур, а какво по-хубаво от това?”, „Това лято са популярни блестящите материи - вадете алуминиевото фолио и бъдете звездата на деня!” или „Духайки свещичките на поредната торта ще осъзнаеш, че младостта отминава, а старостта е вечна. Помни – не за дълго ще имаш шанса да получиш алкохолно отравяне в поредния клуб и все пак да бъдеш желана или ...” Тук тя замръзваше. Пред очите й се връщаше реалността – захабената книга в свежите й ръце, подканващия поглед на управничката, вече някак не толкова далечните списания. Твърдите й елитарни убеждения избледняваха, разредени от накакъв странен бленд от отчаяние и фаталистко примирение, който караше логиката й да замръзне, а тялото й - да се евакуира възможно най-бързо от библиотеката.

Тя се прибираше у дома, където с чаша вино щеше да забрави краткия епизод на несигурност. Нетърпеливо щеше да разлисти книгата, нахлувайки в чужия свят, създаден ексклузивно за нея. Свят, където единствено старостта правеше класиките красиви, а празното място на етажерката беше заменено с едно тънко и красиво издание, пълно с всичко, което й беше нужно . Свят, който я поглъща напълно ... поне до края на поредната книга.

*P.S. –Декларираното в началото („Всички прилики с реални ...”) е вдъхновенo (с други думи – прекопирано) от филма „(500) Days of Summer”. Горещо го препоръчвам го на няколкото посетители, които ще видят пози послепис :Р