вторник, април 27, 2010 | By: D.D.

Her only salvation



„Once upon a time some bizarre nonsense happened,
involving royalty, an old hag and some quacked-up dragon dude.
Anyways, the point is that at the end the hero guy got the girl
and they all lived happily ever after!
End.
Now go become a swan!”
~Human Fairytale. Duckling Style
.



Her only salvation


*Всички прилики с действителни чувства и/или екзистенциални търсения са напълно случайни. Особено с теб, Реалност. Кучка.


Някои хора посещават библиотеките, знаейки предварително какво търсят.

Тя не беше от тях.

Предпочиташе да обикаля между рафтовете така, както се обикаля музей – наблюдавайки, анализирайки, възхищавайки се, търсейки поредното вдъхновение, поредния малък свят, създаден ексклузивно за нея, от който можеше да изсмуче живота, в който се страхуваше да се потопи.

Разходката й неминуемо започваше през най-светлата, най-чиста и лъскава част, която посрещаше гостите на библиотеката с новите книги, облечени в красиви корици, грабващи имена и възхваляващи резюмета. Тя никога не се спираше при тях– „Ако някога в ръцете ми попадне някое от тези добре рекламирани издания, то просто ще скъсам корицата, единствената ценна част, и ще я гледам, ще й се наслаждавам докато не ми омръзне. Колко ли скандализирана би била управничката?” мислеше си лукаво, напомняйки на ученик по Ренесансово изкуство, попаднал в модернистична галерия, където рамките, поне според него, са единствената ценност върху стените. „Ако има някоя, заслужаваща вниманието ми, то тя неминуемо ще попадне в забравата на предшественичките си. И тогава, мммм, тогава наизбежно ще бъде моя! Колко любопитно е как всъщност единствено старостта прави тези книги истински красиви, а сякаш никой не го вижда...”

Най-далечна обаче й се струваше идеята да посегне към рафта със списанията. Самото прочитане на имената им я караше да се чувства крайно обикновена– „Мода на минутата”, „Диета и красота”, „Култура и лайфстайл” с приложение „Секс математика [част CXVII] – как да го подлудиш с корен квадратен”. Хвърлена в кратък културен шок, тя излизаше от него с поглед, изпълнен с известно съжаление към гланцираните им корици, разделяйки се с тях с мисълта „Тук старостта наистина е, както казват, покварен крадец, отнемащ им единственото, което някога е имало значение за тях. Може би затова сред класиките толкова рядко попада нещо в техния жанр”.

След като неминуемо достигнеше заключението, че въображението й не е достатъчно богато, за да си представи как подлудява някого с корен квадратен, тя напускаше тази неатрактивна, но необходима зона, за да се потопи в истинската забава – избирането на категория. „Да видим ... романтични, мистериозни, философски,” -чудеше се, прескачайки от табелка на табелка -„...реалистични, поетични ... Колко по-хубаво е да имаше книги, влизащи във всички тези групи... Ха, отново се размечтавам. Разбира се, че няма и че трябва да изхвърля тази отровна мисъл от съзнанието си!” Всъщност тя си даваше това обещание още от времето, когато върна първата книга, която прочете не по принуда, в същата тази библиотека, от която днес търсеше да отнеме поредната. Вероятно, подозираше подсъзнателно, вероятно някъде там има едно тънко и красиво издание, в което се говори за страст, но и за уравновесеност, за любов, нежност и смелост, грижа, отговорност, поетичност и романтика, изтънченост и талант, за интелигентност, но и неподправена импулсивност, за удържани обещания и честност, вяра и вечност. Вероятно. Тази потисната увереност, от която изпитваше самоналожен срам, я караше да остави, отново подсъзнателно, най-централното и авторитетно място от етажерката си за тази книга-мечта, в която бе готова да се влюби и обича завинаги, да показва гордо на приятелките си и да отказва да им я заеме, когато те, убедени в качествата й, я поискаха. „Защото е моя!” -мислеше си -„И защото вие не можете да я оцените като мен!” („Страхувам се да не я оцените като мен ...”).

За нейно колебливо облекчение и за да потвърди логиката си, тя никога не откриваше такава книга, а си тръгваше с неща в духа на „7 седмици любов”, „За преимуществата на самотата” или „Мария Антоанета: Кратък наръчник за обезглавяване на кралици”. Тогава отиваше обратно при пухкавата управничка с идеята да излезе от библиотеката с новата си временна придобивка и постоянната увереност в душевното си равновесие.

Но .винаги. минаваше покрай списанията. Лъскавият рафт я привличаше с достъпността и лекотата си, и там, след кратка, предрешена още с приближаването й, битка, тя се поддаваше във фантазията си на желанието да се нахвърли въхду някоя от доскоро струващите й се отблъскващи лъскави корици и да открие себе си в поредната гениална фраза, като например: „Пърхайки неистово с мигли, ти ще привлечеш всички погледи. Може би дори този на някой богат балък сладур, а какво по-хубаво от това?”, „Това лято са популярни блестящите материи - вадете алуминиевото фолио и бъдете звездата на деня!” или „Духайки свещичките на поредната торта ще осъзнаеш, че младостта отминава, а старостта е вечна. Помни – не за дълго ще имаш шанса да получиш алкохолно отравяне в поредния клуб и все пак да бъдеш желана или ...” Тук тя замръзваше. Пред очите й се връщаше реалността – захабената книга в свежите й ръце, подканващия поглед на управничката, вече някак не толкова далечните списания. Твърдите й елитарни убеждения избледняваха, разредени от накакъв странен бленд от отчаяние и фаталистко примирение, който караше логиката й да замръзне, а тялото й - да се евакуира възможно най-бързо от библиотеката.

Тя се прибираше у дома, където с чаша вино щеше да забрави краткия епизод на несигурност. Нетърпеливо щеше да разлисти книгата, нахлувайки в чужия свят, създаден ексклузивно за нея. Свят, където единствено старостта правеше класиките красиви, а празното място на етажерката беше заменено с едно тънко и красиво издание, пълно с всичко, което й беше нужно . Свят, който я поглъща напълно ... поне до края на поредната книга.


*P.S. –Декларираното в началото („Всички прилики с реални ...”) е вдъхновенo (с други думи – прекопирано) от филма „(500) Days of Summer”. Горещо го препоръчвам го на няколкото посетители, които ще видят пози послепис :Р

сряда, април 14, 2010 | By: D.D.

Краят на красивия свят на „Грозната Бети”

Черни флагове, вдигнати наполовина. Мрачни мъже и плачежи жени, отправили се към цветарските магазини, изобилстващи от венци и малки букетчета от по два карамфила. Черно-бели портрети на Бети Суарез, Вилхелмина Слейтър, Дейниъл Мийд и компания, очакващи да бъдат измити от сълзите на потъналите в скръб почитатели.

...Светът ще бъде малко по-мрачен след края на „Грозната Бети”.



В някоя алтернативна вселена това биха били новинарските репортажи от утрешния ден :P , в който ЕйБиСи ще излъчи последния епизод на сериала, показал на милионите си фенове, че съдържанието все още е по-важно от опаковката дори в свят на повърхностни идеали и купени от [добавете-произволна-медия-тук] мечти.


В нашата вселена обаче 6 милиона зрители просто не са достатъчни, за да докажат, че Бети, ужасния й усет за мода и още по-ужасно вдъхновяващите й приключения в MODE имат място на малкия екран :/

А може би просто в момента се оплаквам просто защото се чувствам като малко дете, което е на път да изяде и последния си бонбон, мисълта за което го кара да се разплаче пред майка си, настоявайки за още. „Не може, всяко хубаво нещо има край” е клишето, с което последната ще се опита да успокой малкия бонбонофил. „Клишетата са клишета, защото са верни” – с тези думи би продължило редицата от чужди мисли съзнанието ми.”Всеки край е ново начало” би я завършило.

Предполагам изглежда някак несериозно да приемам един сериал, при това комерсиална трагикомедия, за философски по един гениален и модерен начин, но уроците, които е дал на зрителите си през четирите години, в които бе на екран, ме карат да го правя. Уроци за толерантност от всякакво естество – към непокриващата суровите стандарти за красота и напълно сляпата за мода, но не и за значението й, Бети; възглупавата и манипулативна, но (често дори твърде) искрена и забавна Аманда; (отново) манипулативния и постоянно критикуващ гей в офиса – Марк, който обаче се откроява с мъдростта, остроумието и точните си преценки; разглезения Дейниъл, изживял трудна и дълга промяна, за да се откъсне поне от части от повърхностната си същност; и т.н. , и т.н... Също и уроци за себеотрицанието и любовта към семейството от Хилда и Игнасио; за порастването и приемането на природата си от Джъстин; за липсата на трагичност в откритието, че родителите ти не са тези, които са те изписали от родилния дом – от Аманда; от Уйлхелмина – за болезнените фикс идеи и безмислието в това да изпепелиш всичко около себе си, за да ги осъществиш; и още толкова много, че са в състояние да направят списъка твърде дълъг за четене дори и от отегчена библиотекарка.

И така, последният епизод е на по-малко от денонощие разстояние от очакващите го с нетърпение фенове. Краят ще бъде щастлив, в това няма съмнение, но дали ще бъде достоен завършек на приключението на вътрешно красивата Бети в грозно жестокия свят на модата? И в двата случая ...

...Светът ще бъде малко по-ярък след края на „Грозната Бети”.