i blame blogs.

Дъждът е прекрасен.

Понякога вали точно тогава, когато останалите вече не ти вярват на редовното "влезе ми нещо в окото".

Partners in crime.

You're all that I dream, everything that I need ...

Най-добрата-Евровизия-евър! xD

Сравнявайки я с тази от 2006 (предишната носителка на полупрестижната горна титла, поне в главата ми), тази беше с много по-добра организация, домакините бяха адски забавни, имаше страхотни „визитки” за държавите, а flash mob event-а от няколко европейски градa + публиката в залата беше гениален. След като конкурсът удари дъното през 2009 като качество на песните, тази година сякаш страните компенсираха с доволно количество добри изпълнения. Може би Евровизия не е мъртва after all.

Най-хубавата част, разбира се, беше победата на Лена, която беше в личния ми топ 3, но не очаквах да прибере Кристалния микрофон заради неопитност и липса на хореография (с изключение на симулирането на болки в корема, но това не се брои), блещукащи дрехи, фойерверки и други shiny неща (които !за радост! не са от определящо значение). Три пъти ура за Лена и божествено сладкия й акцент! От време на време се случва правилната песен да спечели =] Сега ни остава да очакваме домакинството на страна, която, също като Норвегия, може да си позволи най-страхотното шоу.

Част от останалите песни, които ми харесаха, бяха тези на (по ред на крайното класиране от най-висока позиция към най-ниска): Румъния, която изкара на сцената пиано, откраднато от някой мой сън. Самата песен, особено втория куплет, би ме накарал да се изчервя, ако трябваше да го изпея xP; Дания, която според мен имаше най-добрите костюми и сценография; Белгия, просто защото липсата на горепрехвалените костюми и сценография не значи, че си направил лош избор; Армения, заради замисъла и самата песен, а също и заради Ева Ривас, може би най-...надарената (вокално де xD) изплнителка тази година (с майка ми се съгласихме, че прилича на излязла от картина от XVIII век Афродита); Албания ... не знам защо, просто не мога да не запея песента й (от там идва и заглавието на поуста между другото); Исландия – голяма песен, голяма жена, голям глас!; Израел,Хърватия, Кипър ... твърде много, за да обсъдя всички. Казах ви, че това е най-добрата Евровизия до момента ^_^.

Другата хубава част, поне за странната ми и леко мазохистична личност, беше the freak show, с други думи - по-...особените участници, които представят едно от лицата на Евровизия – повърхностен, театрален, ослепителен и сравнително безсмислен мегдан за забавна (в пълния смисъл на думата) музика. По-запомнящите се фрийкове бяха:
*народът на елфите, пеещ за „Тоблерони”, докато за фон булката беглец, или по-скоро версията й след 40 години тежък живот, благославя споменатия шоколадов продукт с „Алелуя!”. Изобщо не схванах композицията, но песента ми беше в топ 10 ... жалко че не се класира за финала =/
*сръбската сценография беше виш пилотаж във фрийк антиестетиката – ярки дрешки с цветни камъчета, андрогенен изпълнител (превръща се в традиция за тази държава), разкъсани рокли и текст, възпяващ гърдите на лирическата героиня Любица. Намерих 13тото им място напълно заслужено – песента беше точно това, за което се представяше – забавна и балканска композиция, която не се взема на сериозно.
*до тук с чудовищата, които харесах! Поредната извратена фантазия на държава от бившия СССР – тази на Русия, беше открито най-голямата подигравка с конкурса тази година, по-голяма дори от танцуващите по бельо, обсипано с пайети, литовци. Имам чувството, че Русия не просто не иска да се охарчи като домакин на Евровизия, тя иска да изпробва дали може да изпрати каквото и да е, и все пак да се класира на финал. Защото, признайте, да изпратиш дрипави сървайвъри от октомврийската революция, пеещи фалшиво на развален английски, държейки нарисуван от човек с Паркинсон портрет на (предполагам) жена, към който неодушевен предмет адресират подобието си на песен, и да се класираш 11ти с това ... нещо, може единствено да означава, че дори да изпратят МЕН, отново ще са на финал. Блях >__<, все пак говорим за 150 милионна държава, толкова ли нямат таланти ...
*може би покрай кампаниите с цел предизвикване на шок (напълно унищожени коли до магистралата или аутопсия на заклета пушачка, разкриваща наслагвания в тялото й) Украйна и Турция се бяха вдъхновили да постигнат подобен ефект. Украйна, чиято песен преди конкурса не харесвах, но гласът на изпълнителката ме превърна в нещо-като-фен, беше заложила на това хората да са под стрес през цялото време, за да не се заслушат в клиширания (но все пак верен) текст на песента й, като се беше облякла като жертва на средновековната чума, а прожекторите засилваха атмосферата на обреченост, пръскайки кървавочервена светлина. И ако това звучи твърде много –роботът, трансформиращ се в жена, беквокал на Турция, извади нещо като ъглошлайф с остри дискове, с който си преряза ръката (chillax, само металната ^_^). Беше си страшничко...

Имаше и забавни гафове, като появата на господин Джими Джъмп по време на испанската песен; уникалният акцент на презентатора на резултатите на Беларус, който май беше единствения, вярващ в това, че говори английски; екзистенциалният въпрос „Деси, как чуваш през слушалките?”, на който всяка Деси в България трябваше да си отговори (ех, БНТ, може ли да не направите гаф ... затова ви обичам!).

След обявяването на победата на Лена, в интернет излязоха резултатите от полуфиналите. Миро, за който все още смятам, че е страхотен изпълнител със слаб екип, се е класирал 15ти от 17 участника и 36ти от 39 песни, което значи, че Illusion все още е най-големият провал на България – 40то място от 42 песни. Поздравления!

Късмет догодина, България!

P.S. – Някои пият. Други вземат наркотици. Трети гледаме Евровизия ... it’s all the same really, as dear old Jewel would say - "it's just one of those things, those flings, those strings … another cute cheap thrill"...

Dear Future D.D....

Дата на изпращане: 05.05.2010
Дата на получаване: 05.05.2020

Скъпи Аз от бъдещето,

Изненадаааа! (^_^)


Хехе, съвсем беше забравил за това писмо, нали? Нали?
Ха, дори няма как да ми отговориш! (smirk) [Това ли все още е любимия ти емотикон?]

И така, вече сме на 27? Поздравления - нито аз, нито бездомните кучета, пътните инциденти или нездравословният лайфстайл са те убили. Може би все пак си по-издръжлив, отколкото предполагам. Надявам се с възрастта обаче да не губиш косата си, защото това би било ужасно. Извини ме, но изобщо да си на 27 е ужасно в очите на един седемнадесетгодишен (¬_¬) . [Помниш ли какво е да си на 17?]

Иска ми се да те попитам дали си влязъл да учиш каквото искам, но тъй като няма да получа отговор ще предпочета да ти се извиня, ако заради безотговорността и мързела ми не си :/ Може би така е било по-добре – та къде има работа за филолози така или иначе, нали? Ех, кого лъжа ... [Поне научи ли се да лъжеш?]

Изобщо няма да те питам какви са позициите ни на бойното поле на Афродита, защото ще ме разочароваш. Бърз тест: Тъй като сигурно си загубил тетрадката с цитати – “Has she noticed you yet? –No. But you know, the thing about romance is how people only get together right at the very end!” (“Love Actually”). Ако си се усмихнал глуповато след тази реплика– удари се. Силно! Мекушав тъпак... Надявам се поне си приел, че сериалите, които гледаме, не са отражение на реалността и никой не е способен да те обича така. Аз все още не мога >__< [Смееш ли ми се, играейки си с брачната халка?]

Все още ли имаш вълни нездравословно вманиачаване по исторически личности? Защото вече съм напълнил 3 папки с линкове в Bookmarks - моля те не продължавай със същото темпо! [А продължаваш ли да пълниш другите папки със световете на непознати, в чиито думи се влюбваш?]

И ако отвориш това писмо през 2020 (в което се съмнявам – все пак светът свършва през 2012, duuuuuh!) знай, че те обичам :] Надявам се обаче ти да ме мразиш и да се срамуваш от мен, чудейки се как си могъл да бъдеш това, което съм аз, защото сега ...така де, в бъдещето (уф, това е объркващо!), си много по-интелигентен, красив, талантлив, контактен, уверен и щастлив.

Love always,
Ти от миналото <(^_^)>

P.S. - Ако искаш да изпратиш подобно писмо до себе си - кликни върху този неоново-зелено-син текст!

Her only salvation

„Once upon a time some bizarre nonsense happened,
involving royalty, an old hag and some quacked-up dragon dude.
Anyways, the point is that at the end the hero guy got the girl
and they all lived happily ever after!
End.
Now go become a swan!”
~Human Fairytale. Duckling Style.

Her only salvation

*Всички прилики с действителни чувства и/или екзистенциални търсения са напълно случайни. Особено с теб, Реалност. Кучка.


Някои хора посещават библиотеките, знаейки предварително какво търсят.

Тя не беше от тях.

Предпочиташе да обикаля между рафтовете така, както се обикаля музей – наблюдавайки, анализирайки, възхищавайки се, търсейки поредното вдъхновение, поредния малък свят, създаден ексклузивно за нея, от който можеше да изсмуче живота, в който се страхуваше да се потопи.

Разходката й неминуемо започваше през най-светлата, най-чиста и лъскава част, която посрещаше гостите на библиотеката с новите книги, облечени в красиви корици, грабващи имена и възхваляващи резюмета. Тя никога не се спираше при тях– „Ако някога в ръцете ми попадне някое от тези добре рекламирани издания, то просто ще скъсам корицата, единствената ценна част, и ще я гледам, ще й се наслаждавам докато не ми омръзне. Колко ли скандализирана би била управничката?” мислеше си лукаво, напомняйки на ученик по Ренесансово изкуство, попаднал в модернистична галерия, където рамките, поне според него, са единствената ценност върху стените. „Ако има някоя, заслужаваща вниманието ми, то тя неминуемо ще попадне в забравата на предшественичките си. И тогава, мммм, тогава наизбежно ще бъде моя! Колко любопитно е как всъщност единствено старостта прави тези книги истински красиви, а сякаш никой не го вижда...”

Най-далечна обаче й се струваше идеята да посегне към рафта със списанията. Самото прочитане на имената им я караше да се чувства крайно обикновена– „Мода на минутата”, „Диета и красота”, „Култура и лайфстайл” с приложение „Секс математика [част CXVII] – как да го подлудиш с корен квадратен”. Хвърлена в кратък културен шок, тя излизаше от него с поглед, изпълнен с известно съжаление към гланцираните им корици, разделяйки се с тях с мисълта „Тук старостта наистина е, както казват, покварен крадец, отнемащ им единственото, което някога е имало значение за тях. Може би затова сред класиките толкова рядко попада нещо в техния жанр”.

След като неминуемо достигнеше заключението, че въображението й не е достатъчно богато, за да си представи как подлудява някого с корен квадратен, тя напускаше тази неатрактивна, но необходима зона, за да се потопи в истинската забава – избирането на категория. „Да видим ... романтични, мистериозни, философски,” -чудеше се, прескачайки от табелка на табелка -„...реалистични, поетични ... Колко по-хубаво е да имаше книги, влизащи във всички тези групи... Ха, отново се размечтавам. Разбира се, че няма и че трябва да изхвърля тази отровна мисъл от съзнанието си!” Всъщност тя си даваше това обещание още от времето, когато върна първата книга, която прочете не по принуда, в същата тази библиотека, от която днес търсеше да отнеме поредната. Вероятно, подозираше подсъзнателно, вероятно някъде там има едно тънко и красиво издание, в което се говори за страст, но и за уравновесеност, за любов, нежност и смелост, грижа, отговорност, поетичност и романтика, изтънченост и талант, за интелигентност, но и неподправена импулсивност, за удържани обещания и честност, вяра и вечност. Вероятно. Тази потисната увереност, от която изпитваше самоналожен срам, я караше да остави, отново подсъзнателно, най-централното и авторитетно място от етажерката си за тази книга-мечта, в която бе готова да се влюби и обича завинаги, да показва гордо на приятелките си и да отказва да им я заеме, когато те, убедени в качествата й, я поискаха. „Защото е моя!” -мислеше си -„И защото вие не можете да я оцените като мен!” („Страхувам се да не я оцените като мен ...”).

За нейно колебливо облекчение и за да потвърди логиката си, тя никога не откриваше такава книга, а си тръгваше с неща в духа на „7 седмици любов”, „За преимуществата на самотата” или „Мария Антоанета: Кратък наръчник за обезглавяване на кралици”. Тогава отиваше обратно при пухкавата управничка с идеята да излезе от библиотеката с новата си временна придобивка и постоянната увереност в душевното си равновесие.

Но .винаги. минаваше покрай списанията. Лъскавият рафт я привличаше с достъпността и лекотата си, и там, след кратка, предрешена още с приближаването й, битка, тя се поддаваше във фантазията си на желанието да се нахвърли въхду някоя от доскоро струващите й се отблъскващи лъскави корици и да открие себе си в поредната гениална фраза, като например: „Пърхайки неистово с мигли, ти ще привлечеш всички погледи. Може би дори този на някой богат балък сладур, а какво по-хубаво от това?”, „Това лято са популярни блестящите материи - вадете алуминиевото фолио и бъдете звездата на деня!” или „Духайки свещичките на поредната торта ще осъзнаеш, че младостта отминава, а старостта е вечна. Помни – не за дълго ще имаш шанса да получиш алкохолно отравяне в поредния клуб и все пак да бъдеш желана или ...” Тук тя замръзваше. Пред очите й се връщаше реалността – захабената книга в свежите й ръце, подканващия поглед на управничката, вече някак не толкова далечните списания. Твърдите й елитарни убеждения избледняваха, разредени от накакъв странен бленд от отчаяние и фаталистко примирение, който караше логиката й да замръзне, а тялото й - да се евакуира възможно най-бързо от библиотеката.

Тя се прибираше у дома, където с чаша вино щеше да забрави краткия епизод на несигурност. Нетърпеливо щеше да разлисти книгата, нахлувайки в чужия свят, създаден ексклузивно за нея. Свят, където единствено старостта правеше класиките красиви, а празното място на етажерката беше заменено с едно тънко и красиво издание, пълно с всичко, което й беше нужно . Свят, който я поглъща напълно ... поне до края на поредната книга.

*P.S. –Декларираното в началото („Всички прилики с реални ...”) е вдъхновенo (с други думи – прекопирано) от филма „(500) Days of Summer”. Горещо го препоръчвам го на няколкото посетители, които ще видят пози послепис :Р

Краят на красивия свят на „Грозната Бети”

Черни флагове, вдигнати наполовина. Мрачни мъже и плачежи жени, отправили се към цветарските магазини, изобилстващи от венци и малки букетчета от по два карамфила. Черно-бели портрети на Бети Суарез, Вилхелмина Слейтър, Дейниъл Мийд и компания, очакващи да бъдат измити от сълзите на потъналите в скръб почитатели.

...Светът ще бъде малко по-мрачен след края на „Грозната Бети”.



В някоя алтернативна вселена това биха били новинарските репортажи от утрешния ден :P , в който ЕйБиСи ще излъчи последния епизод на сериала, показал на милионите си фенове, че съдържанието все още е по-важно от опаковката дори в свят на повърхностни идеали и купени от [добавете-произволна-медия-тук] мечти.


В нашата вселена обаче 6 милиона зрители просто не са достатъчни, за да докажат, че Бети, ужасния й усет за мода и още по-ужасно вдъхновяващите й приключения в MODE имат място на малкия екран :/

А може би просто в момента се оплаквам просто защото се чувствам като малко дете, което е на път да изяде и последния си бонбон, мисълта за което го кара да се разплаче пред майка си, настоявайки за още. „Не може, всяко хубаво нещо има край” е клишето, с което последната ще се опита да успокой малкия бонбонофил. „Клишетата са клишета, защото са верни” – с тези думи би продължило редицата от чужди мисли съзнанието ми.”Всеки край е ново начало” би я завършило.

Предполагам изглежда някак несериозно да приемам един сериал, при това комерсиална трагикомедия, за философски по един гениален и модерен начин, но уроците, които е дал на зрителите си през четирите години, в които бе на екран, ме карат да го правя. Уроци за толерантност от всякакво естество – към непокриващата суровите стандарти за красота и напълно сляпата за мода, но не и за значението й, Бети; възглупавата и манипулативна, но (често дори твърде) искрена и забавна Аманда; (отново) манипулативния и постоянно критикуващ гей в офиса – Марк, който обаче се откроява с мъдростта, остроумието и точните си преценки; разглезения Дейниъл, изживял трудна и дълга промяна, за да се откъсне поне от части от повърхностната си същност; и т.н. , и т.н... Също и уроци за себеотрицанието и любовта към семейството от Хилда и Игнасио; за порастването и приемането на природата си от Джъстин; за липсата на трагичност в откритието, че родителите ти не са тези, които са те изписали от родилния дом – от Аманда; от Уйлхелмина – за болезнените фикс идеи и безмислието в това да изпепелиш всичко около себе си, за да ги осъществиш; и още толкова много, че са в състояние да направят списъка твърде дълъг за четене дори и от отегчена библиотекарка.

И така, последният епизод е на по-малко от денонощие разстояние от очакващите го с нетърпение фенове. Краят ще бъде щастлив, в това няма съмнение, но дали ще бъде достоен завършек на приключението на вътрешно красивата Бети в грозно жестокия свят на модата? И в двата случая ...

...Светът ще бъде малко по-ярък след края на „Грозната Бети”.

1252

758

The Paper Bag Princess

Ако просто повече майки четяха такива приказки на дъщерите си ...

Кен Лиии, тулибу-дибу-ОслоООоО

Преди минути България избра новата глупост песен, която ще представя страната на киселото мляко (и още по-киселите продавачки) на Евровизия в Осло. Йей! ... Йей? ...

Не съм щастлив от песента, но и не съжелявам, защото така или иначе, за разлика от миналата година, нямах фаворит. И докато преди 12 месеца избирането на Поли Генова ми се струваше най-логичното и вярно решение на уравнението „XX+XY+политически вот=победа на Евровизия”, то днес може би просто се надявах „по-малкото зло” да бъде замерено с най-много домати есемеси.

Всъщност спечелилата песен е приятна, ако изключим дрезнещото „оооОоооОООоооОО” , леещо се щедро от устата на Миро. Ако си европеец, гледащ EuroVision, ще забележиш, че за разлика от текстовете на повечето песни този на „Ангел си ти” носи смисъл и те кара да се заслушаш ... докато не осъзнаеш, че всъщност не разбираш български. Тогава си казваш „Хей, може би все пак ще харесам предложението на България – виж каква оригинална хореография!”, но една почти еретична мисъл минава през съзнанието ти – сякаш наблюдаваш уродливото отроче на бурното рандеву между хореографиите на Литва'09 и Русия'06 от една страна, и Португалия'08 от друга. Още в самото начало сме впечатлени от музикалните умения на Миро – докато пее той си акомпанира с красив роял, от който е порастнал човек, чиито длани обаче са вкоренени в капака му. Необяснимото не свършва до тук – роялът продължава да свири дори след като пръстите на Миро са спрели да танцуват върху клавишите му, за да позволят на тялото му да се присъедини към група зле гримирани хора в бели нощници. Последните отчаяно размахват ръце, явно опитващи се или да предадат някакво послание, идващо от текста на песента, но, както уточнихме по-горе, ние не го разбираме, или просто се борят да не бъдат отнесени от гигантския вентилатор, романтично вълнуващ ризата на Миро. Зад тази идилична композиция екипът на БНТ1 е създал за нас друга - феерична картина на живописно блещукащи пикселизирани звезди и ръбати прожектори на фона на лъчи космическа радиация светлина. Космично звучи и непрестанното „оОоо-оооОо-оо...о” , което понякога е прекъсвано от „ти си, ти си, ти си моя ангел ... ооооо – оо – оооооо”. Цялата тази вселенска грандиозност е почти достойна да полети в необятния всемир редом с „Излел е Дельо хайдутин” на Валя Балканска, но може би, както пееше някога Миро заедно с Галя ... извинете, с Galia (почти токова оригинален артистичен псевдоним колкото този на Джолана Джоанна Дарк) – „Не сега”. Между другото именно Joanna Dark, заедно с Deep Zone, ми харесаха най-много тази вечер с букета си от свежо ремиксирани ретро песни.

Заключение: Намирам песента за приятна, но може би ако тази иначе толкова великолепна хореография, на която със сигурност биха завидели дори в Бродуей, се промени в нещо по-оригинално, красиво и смислено, а Миро направи екзистенциалния избор или да си преведе текста на английски, или да акцентира върху музиката, „Ангел си ти” ще се хареса на достатъчно хора, за да си осигурим удоволствието да гледаме името на България местещо се нагоре-надолу по таблото с резултатите на финала на Евровизия. Това ще бъде толкова ... как беше думата ... а, да – ОооООооооООо!

Колко точно искаш да знаеш?

Понякога, почти токова рядко, колкото поп-фолк певица влиза в книжарница, попадам на сайт, който по небрежно гениален и напълно неочакван начин разклаща вярата ми в цивилизацията и ме кара да пожелая да живея на Луната например. Една от тези безценни находки, скрити в необятните степи на интернет пространството, е и Туйтърпууп –> Кликни върху мен!

Открих го случайно, нямам спомен къде, докато се самосъжалявах, че не съм част от сУпЕр-ДуПеР-яКаТа социална мрежа Twitter, позната още като мястото, където можеш да се похвалиш кога си миеш зъбите, режеш моркови, имаш пъпка на носа или акаш. Е, изглежда някой се е вдъхновил толкова много от честите публикации относно последното, иначе така възвишено и нуждаещо се от споделяне действие, че е създал TwittrPoop. Идеята е проста – графично се показва колко души са „изчуруликали” относно ходенето до „мястото”, световния мир, световния глад и разпространението на ядрено оръжие (последното се радва на огромната популярност от почти четири публикации дневно , основно от правителствата на Северна Корея и Иран) през последните 24 часа.

Най-интересната функция обаче е възможността да смениш последните три теми, получавайки съпоставка между новите, които си избрал, и броя публикации на хората, хвалещи се със скорошното си посещение на „залата с керамичния трон”. За да не остана по-назад (очевидно достатъчно съм изостанал, след като не съм част от тази разкрепостена общност) си направих експеримент, резултатът от който е на картинката. *Въздъх*

Хикс-чертичка-ве *точка* чертичка-чертичка *точка*

„Любовта е магическата зора на всяко сърце.”
~ Алфонс дьо Ламартин

Ех, отново е „денят на влюбените”, или както го нарича чичо Генчо от четвъртия етаж – „денят, у който че слезем доле да се нАпием за здравето на Минка ... Гинка? ... както и да й беше там името на жената!”

Всъщност, като се замисля, няма повод да отбелязвам този ден - нито има с кого да споделя празника на любовта с кутия евтини бонбони, нито пък имам нужната възраст да ми продадат разредено бълвочовино в кутия с комплект пластмасови чаши. Което обаче далеч не значи, че свети Валентин не е и мой празник – захаросаните сърчица на клечка, носещи игриви стикерчета като „изяж ме”, „целуни ме” или „съдържание: оцветители, захар, консерванти, още захар, емулгулатори (whaaaa?), подсла ...” *кашлюкпоседниятпримерданесечетекашлюк* и намигащите плюшени животни, приличащи на неуспял съветски експеримент за кръстоска между мечка, заек и куче, винаги са ми се стрували по-подходящи за първи юни. А какво по-хубаво от два празника на сантименталната наивност годишно?

Но ако имате онази специална половинка (не, не говоря за дясната ти ръка), може би подаряването на възглавничка с отпечатъци от целувки и зайче на „Плейбой” например [е, не е върха на романтиката, но пък е тооолкова фиешьон] е жестът, който прави свети Валентин толкова специален, който го превръща в празник на преоткритото щастие от нестандартните вдъхновения на детството. Защото, както казват по-поетичните от мен, любовта е мостта между детството и зрелостта – нека не го губим от поглед xP

А на тези от нас, които не смятат да се възползват от нито един от двата повода, предлагам да се напием с аромата на заслужената любов към самите себе си <(^_^)>

„Влюбването в самия себе си е началото на любов за цял живот.”
~Оскар Уайлд

П-п-п-пуууука (사랑) Гару!

Pop quiz:

Ако живота в Китай е сравняван с този на Луната, то този в коя азиатска държава той би бил като на Алфа Центавър?
.
(тик-так)
.
(тик-тик-так)
.
Не, отговорът не е Япония, а Южна Корея ^_^

Страната, където поп сцената е подвластна на бой и гърл банди от по 10+ почти идентично изглеждащи изпълнители,а зелето се яде ферментирало, с клечки и мноооого лют червен пипер. Там майките подаряват на дъщерите си силиконов бюст по-често отколкото в Димитровград, а последните водят кучетата си не на ветеринар, а на механик.

Страната на Пукка (Pucca, a.k.a. „онова азиатско, оригинално и абсолютно random анимационно сериалче”); K-pop музиката ["идол" групи (да се чете "основно тийнейджърски") като DBSK, 2NE1, SS501, SHINee, SNSD, Brown Eyed Girls и др., точно толкова познати в България, колкото изброените xD] ; „корейската вълна” (държавата е в топ 10 на износителките на „култура”, каквото и да означава това >__<); най-добрият женшен; утринната свежест; *предупреждание – гадост на 3 часа̀!* споделената с няколко азиатски държави титла за най-добре приготвено куче на скара; Соджу (сладка водка от ориз или картофи, а понякога и фауната, която може да се открие във вторите); всепроникващата технология (LG, Samsung и Hyundai например са корейски); населението се движи на гърба на гигантски летящи зайчета, направени от бял шоколад и пълни със звезден прах... уфф, не може ли да помечтая малко?!; Таекуон-до *kick-ass*; средно IQ на населението в топ 5 на планетата; напълно-нереалистичните-но-толкова-емоционални-и-пристрастяващи романтични сериали; Хангъл (азбуката, която напомня на разпилени пръчици и кръгчета– 한글); и още, и още ...




„...home is everywhere

that you are...”

~ Jewel

You Were Meant For Me

... I want to invent you …

От известно време някой се опитва да ми напомни за една мечта, която винаги идва като подарък с някоя от класическите приказки за принцеси, ябълки, мащехи и морска пяна. Преди време я бях поставил на кокетно пиадесталче грижливо в килера на съзнанието си заедно с два билета за кино, едно писмо и няколко бледи спомена, с надеждата, че няма да ме разсейва докато рисувам върху платното. Доколкото помня тогава беше опакована в черна хартия с бяла панделка. Опитвах се да я разопаковам няколко месеца, но беше крайно изморително, затова се отказах ... или тя се отказа от опитите ми ...

... I want to find you …

Сега меланхоличните вехтории около мечтата са изчезнали, панделката й е небесносиня, а хартията, в коята е опакована, изглежда златна като листо, отронило се в един от онези есенни дни, в които сякаш ти се иска да помолиш времето да спре колкото за един валс сред опиянението от лебедовата песен на умиращата природа. Може би винаги са били такива, а аз съм се опитвал да ги виждам в друга окраска, смятайки че разкъсването им би било по-лесно. Тц.

... I want to know you …

Въпреки че останалите, които също притежават подобни подаръци с различна форма, опаковка, а предполагам и съдържание, твърдят, че преди да се справя със сложната задача да разкъсам опаковката на собствения си подарък никога няма да знам какво има вътре, мисля, че всъщност е нещо като магнит. Да, един обикновен на пръв поглед магнит, тайната на който е в това, че може да привлича само с един полюс – положителен. Представям си, че по странния подарък има множество полепени миниатюрни предмети – картина, две клечки за ориз, дневник, китара, парче ягодова торта, картички от остров Бора-Бора и още мнооооооого много подобни, носещи етикетчета като „мисъл”, „чувство”, „амибиция” и други. .Всяко едно от тях прави магнита по-силен, а облика му – губещ значение.

... I want to haunt you …

Може би един ден някой ще ми подари подобен магнит с отрицателен полюс, който да глътна ... дотогава ...

... I want to have you …

... искам върху платното – онова, заради което опитвам да скрия възможно повече отвличащи вниманието метафори в килера, да се появи една гигантска звезда, смазващ всички останали малки, жалки фигурки със всичките си дребни, едва забележими детайли, изсмуквайки цветовете им и заличавайки формите, карайки ме да забравя и тези, които планирам да нарисувам, тези, които може би щяха да добавят към твърде посредствената картина малко естетическа стойност.

... I want to leave you …

И след това да угасне. Просто и безпричинно. И безболезнено.

Тогава ще започна платното наново. А докато работя върху него някой ще го погледне, ще направи скромен комплимент и ще остане да му се наслаждава, позволявайки си дори да се включи в реставрацията на загубените цветове и форми.

Може би дори ще успее да отвори странния подарък ...

... дотогава просто ще опитам да го върна на безвкусното, кичозно пиадесталче в килера ...